Говорим ли на един език

с децата си

Обичаме децата си! И въпреки това понякога ни е много трудно с тях. Сякаш говорим на различни езици. Сякаш нито ни чуват, нито ни разбират. Карат ни да се чувстваме безпомощни, неспособни да ги направляваме и ръководим, разочаровани – от тях и от себе си.

Странното е, че колкото по-големи стават те и колкото по-добре овладяват езика, толкова по-трудно е да говорим с тях – в повечето случаи. Което означава, че проблемът съвсем не е езиков.

Въпросът не е в думите, а в отношението

Хлапето дори не може да произнесе още всички звуци правилно, а въобще не ви слуша. Крещи „не, не, не!“ и често си мислите, че дори самото то не знае за какво се тръшка. Тийнейджърът блъсва безцеремонно вратата, още щом се опитате да кажете нещо. И в двата случая детето ви се старае да отстоява самостоятелността и автономността си.

А вие искате само до го предпазите – защото знаете какво е добро за нето. Вероятно наистина знаете и със сигурност му мислите само доброто, водени сте от любов, но дайте си сметка как се опитвате да му го покажете. Нетърпящият възражение тон, размахването на пръст, язвителните думи, стремежът към контрол във всеки момент и на всяка цена не са направили никого разбиращ, не са го предразположили да сътрудничи.

Детето ви не чува думите – вижда ви – сърдити и гневни, изискващи, непримирими…Чувства се заплашено, неразбрано, неприемано и преминава в опозиция – шумна и дразнеща, пренебрежителна и обидна – зависи от ситуацията и възрастта.

 Опитайте се да забравите заповедните и забранителните изречения

Те не работят. В момента,  в който детето долови интонацията ви, престава да ви слуша. Заинатява се, изключва се. Дори да го принудите да се съобрази с нарежданията ви, не печелите. По-скоро ще го накарате следващия път да ви излъже, да се измъкне, да ви манипулира.

Пробвайте вместо да изречете с повишава се интонация „Не пипай ножа, ще се порежеш“, да кажете загрижено – „Помниш ли как се поряза с ножа и ти тече кръв“ или „Аз веднъж се порязах с този нож и много болеше“. При всички случаи ще бъдете чути и разбрани. Вместо да крещите на 14-16 годишния пубер “Не искам да скиташ по нощите!“, кажете кротко и тъжно „Много се притеснявам, когато закъсняваш, не може ли поне да ми се обаждаш?“. Детето разбира загрижеността ви, приема я като израз на любов, не се чувства предизвикано и е склонно да ви послуша или да обсъжда проблема (при по-големите).

Повечето родители през по-голямата част от времето не разговарят с децата си. Те се разпореждат – „Направи това, не прави онова“. Това не е общуване, не е разговор, събеседване и разбиране. Това е подръпване на невидими връвчици, които би трябвало да движат и управляват хлапето. Но то не е кукла на конци. То е човек, много бързо се осъзнава, разбира, че има право на собствено мнение и на собствена воля и ги брани. И ако не му дадете възможност да ги развие в детска възраст, после ще се дивите, защо е такова мекотело и едно решение не може да вземе само.

По-добре поставете ясни граници между позволено и забранено, но вътре в тях му оставете максимална свобода – да рисува каквото иска, да облече каквото иска, да слуша музиката, която иска.

Разговарянето е много повече от изричане на подредени думи. Контекстът му се определя от невербалния език на тялото, от интонацията, от израза на очите. И ако невербалните съобщения, които отправяте към детето, са в противоречие с думите ви, то ще повярва на езика на тялото ви. Не му говорете с езика на накърненото си самолюбие и от позицията на по-силния. Говорете му с езика на любовта и то ще ви чува, ще ви разбира и ще ви говори – с езика на любовта.

Прочетете още:
„Първите седем – защо са важни“
„Децата и лъжата – защо децата лъжат“

Детето лъже

Оставете коментар

Абонирай се за нашия бюлетин:

Scroll to Top