Когато сладкото и послушно бебе вече ходи уверено и започне да изпробва как звучат думите, идва денят в който чувате ясно и звънко „Не!“ Няма заваляне, няма объркване, „Не!“ звънти навсякъде и за всичко – при подканяне да се храни, да го преоблечете, да си прибере играчките, да си ляга, да го облечете за излизане…
При някои деца се случва около втората годинка, при други по-рано или малко по-късно. Специалистите твърдят, че това е времето на преход към самоосъзнаване, към разбирането, че е самостоятелно и независимо същество; че през негативизма е пътят към бъдещата свободна воля. Други просто го наричат „бебешки пубертет“.
Борбата за независимост и за надмощие
Когато всяка ваша дума и всяко ваше действие се посрещат на нож, когато бебето явно не знае какво точно иска, но го иска от сърце и не желае да отстъпи, трудно ще се намери родител, който да остане хладнокръвен.
Пронизителните писъци на несъгласие, жалният плач разкъсват сърцето ви. Първо се опитвате да го утешите. После се опитвате да го спрете – с властен тон, вик или действие. Успехът най-често е нулев. То явно не ви слуша, не се оставя да го докосвате. Ляга на земята и рита ожесточено или дори си удря главата – в стената, в близкия предмет, в пода. Изпитвате потрес, разочарование, дори обида. Чувствате се безпомощни и освен това засрамени, ако това се случи навън. Авторитетът ви е накърнен, властта ви е видимо заплашена.
Да крещите, да го ударите, да го изгоните от стаята, да излезете от стаята – всичко е знак, че не можете да се справите със ситуацията. Всичко ви се струва като признание, че губите битката и детето взима надмощие.
Често родителят не разчита добре ситуацията
Все пак, колкото и бързо да пораства, стремежът на бебето за самостоятелност и възможностите му да я реализира все още нямат пресечна точка. То е с незряла нервна система, с никакъв практически опит, с неумение да разчита и да се справя с емоциите си. А в този период те бушуват и са много силни. Толкова силни, че вашето дете не знае как да ги понесе и как да се справи с тях.
Отрицанието, писъците и тръшкането, агресията към вас или към него самото е знак, че е уплашено, несигурно, уморено; че не смята за редно това, което се случва, но не може да го овладее. Очаква помощ единствено от вас, защото винаги сте му помагали, защото сте неговата представа за сигурност, но вие сте по-объркани и от него.
То отдавна е забравило защо точно е започнало всичко. Плаче жално и безутешно – сякаш е напълно само и изоставено. И обикновено точно така се чувства. А вие се опитвате да се контролирате и за по-лесно се отдръпвате, изоставяте го. Не случайно мъдрите хора твърдят, че детето има най-голяма нужда от любов и прегръдка, точно когато най-малко ни се иска да го прегърнем и приласкаем.
Какво да се прави?
Периодът на негативизъм не може да се прескочи. Той е част от нормалното развитие на детето. Ако все пак успеете – това обикновено значи, че сте го смачкали, че сте убили желанието му да е независимо, да се справя само.
Опитайте се да запазите присъствие на духа. Ако бебчо не иска да слуша, помълчете. Ако не иска да го докосвате, седнете така, че да ви вижда и почакайте. Дайте му възможност да дойде и да се сгуши във вас, да потърси закрила. Научете се да изпреварвате събитията и вместо заповеди и забрани, пробвайте споделяне, помолете за помощ и внимание. Вместо „Стани веднага!“, опитайте с: „Моля, помогни ми, като свършиш?“. Не задавайте въпроси, които позволяват отговор с „Не“ или „Да“. В този период почти със сигурност ще чувате „Не!“. Старайте се винаги да обяснявате вашето „Не!“ и подтиквайте мъничето да обяснява негово „Не!“. Така ще му помогнете да разбира себе си по-добре.
Променяйте се заедно с детето си! Това само ще затвърди авторитета ви и връзката с него.