Споровете, дали родителите трябва да са строги или меки, дали пред децата трябва да има граници, или всичко да им бъде разрешено, са нескончаеми. Всеки си има разбирания и убеждения на теория, а когато се изправим пред малкото човече, което е ужасяващо упорито и обезоръжаващо безпомощно, поведението ни няма нищо общо с това, което знаем на теория.
Тибетският подход към възпитанието
През последните години доста популярен стана тибетският подход към възпитанието. Той разделя живота на децата и съответното поведение на родителите на етапи от по пет години:
До 5 години детето трябва да е цар
До 5 годишна възраст то не бива да е ограничавано и наказвано. Още не разбира дългите логически и причинно-следствени зависимости и не осъзнава защо е наказвано. Което пък означава, че наказанията нямат възпитателен характер, а по-скоро правят децата притворни и нещастни. Нужно е да се насърчава любопитството им, естественият стремеж да изследват и проучват света.
След петата година се отнасяйте с детето като с роб
У нас „роб“ най-често се превежда като „работник“. Идеята е, че хлапето е достатъчно пораснало, за да осъзнава постъпките си и да носи отговорност за тях. Има огромен капацитет за учене и развитие и той трябва да се оползотворява максимално. Затова от родителите се очаква да го натоварват максимално с различни задачи – интелектуални и физически – и да изискват те да бъдат изпълнявани качествено и в срок. А в случай на неизпълнение – да налагат съответните наказания. Препоръчително е физическите да се изключват.
От 10 до 15 години се отнасяйте с него като с равен
Това е времето според тибетците, в което трябва да насърчавате самостоятелността, независимото мнение и устойчивия характер на наследника си. Затова диктатът трябва да отстъпи мястото на убеждаване, зачитане на автономността и смелостта му да взема и изпълнява собствени решения.
След 15 години
Водещи са отношенията на взаимно зачитане и уважение.
Тибетският подход към възпитанието и нашите реалности
От една страна мъдростта на изтока е безспорна и вслушването в нея може да е много полезно. От друга – реалностите в различните страни и култури са много различни и директният пренос на опит обикновено се оказва неудачен. Представете си у нас дете между 1 и 5 години, което не познава никакви ограничения – най-вероятно ще яде само чипс и бонбони и по цял ден ще гледа в телефона или таблета на майка си.
Познавам жена, която отглеждаше до 5 години двете си хлапета без каквито и да е ограничения и забрани – уж според тибетския метод. Но когато тези „царчета“ ставаха буквално неуправляеми, под претекст, че са свръхактивни, тя ги пъхваше под душа и пускаше студената вода. Вие преценете колко „тибетско“ е това.
Приемането на препоръките твърде буквално може да е опасно. Представете си детето, което е „царувало“ до петия си рожден ден и не е познавало никакви ограничения, забрани, задължения и наказания. И на първия ден на шестата си година се събужда сред цял куп правила и задачи. Как мислите, че ще се чувства? Ще приеме ли рязката промяна спокойно и разумно или ще се почувства притиснато, онеправдано, необичано – и то само защото вече е навършило 5?
Въпросът не е дали да приемете или да отхвърлите конкретно тибетския подход към възпитанието. Въпросът е, че във всичко е нужна мярка – и в свободата, за да не се превърне в слободия, и в ограниченията – за да не смачкате инициативността и самостоятелността на хлапето. При това липсата на противоречивост, последователността в собственото ви поведение е задължителна.
Не се опитвайте детето ви да е цар до петата си година, нито го превръщайте в роб след нея. Оставете го просто да е дете, което обичате, и за което сте отговорни.
Прочетете още:
„Децата и лъжата“
„Детето лъже – какво да правите“
„Детето ви няма 3 години – старайте се да не го забравяте“